Струва ми се подобаващо последният пост в този блог да е свързан именно с израстването. И тъй като най-добре изразявам мислите си в писмена форма, силно се надявам да се справя със задачата, която съм си поставила. А именно- да се сбогувам.
Всички сбогувания са достатъчно трудни. В случая, това е сбогуване с главно "С". То дойде някак спонтанно, недомислено, изведнъж. Последните седем години третирах този блог като личен дневник. Сега гледам на него по-скоро като на една своя версия, която малко или много се е "изразходвала". Вече не чета по 5 книги на месец, не ми идва отвътре да пиша цели статии относно сериалите, които са ме впечатлили най-много, стилът ми на писане и начинът на мислене са драстично изменени. Но в името на добрите стари времена, последният ми пост тук е посветен на израстването.
Да пораснеш е еквивалент на това да се промениш. И, ако трябва да съм честна, аз смятам, че всички ние се променя с всеки изминал ден. А когато погледна назад към годините от написването на първата ми статия тук до сега, виждам промяната във всеки един смисъл. Е, може би предпочитанието ми към любовни романи и фактът, че все още не съм успяла да изгледам повече от пет "сериозни" филма са си същите, но както всичко значително в живота, израстването е редно да бъде опоменато.
А какво всъщност значи да съм на двадесет години (ментално още на седемнадесет)? Всичко ми се струва едновременно страшно, но и вълнуващо. Ако се огледам около себе си, мога да се похваля с най-добрите приятели, които човек би могъл да пожелае. Въпреки че достатъчно често се случва да обръщам внимание на нещата, които нямам и хората, които съм загубила, си удрям по един ментален шамар и се сещам кое е всъщност важното. Знам, че да пиша ми носи истинско удоволствие, но както и за много други неща, не влагам достатъчно усилия в това занимание. Някак се чувствам сякаш ежедневието ни прави все по-апатични, което допълнително ни подтиква към загуба на мотивация.
Да си на 20 значи, че разбираш, че твърде много неща не са такива, за каквито си ги мислил. Нищо не е достатъчно очевидно, а едновременно предостатъчно работи са повече от ясни на пръв поглед. Осъзнаваш, че горе-долу никой "възрастен" не знае какво иска от живота, а след това се сещаш, че вече и ти си един от "тях". Тогава те връхлита истинският ужас, защото когото и да попиташ ти казва едно и също: "нямам представа какво се случва". И така хем се успокояваш, че и другите нищо не знаят, хем се възмущаваш, защото схващаш, че се налага да си помогнеш сам на себе си. Ужас!
После следват няколко душевни кризи, една-две екзистенциални дилеми, докато не вденеш, че всичко се свежда до това колко си склонен да предприемаш рискове, да пробваш различни неща и да си позволяваш да грешиш. Бла, бла, бла, абе като цяло празни приказки. Но в крайна сметка мога да заявя, че не трябва да се водим по лошото, че винаги, когато имаме нужда от помощ, трябва да я потърсим и че всичко е временно- емоции, впечатления, та дори и повечето хора в живота ни. Айде заминаха още 3 реда врели-некипели.
Като за финал ще кажа, че бързо ми стана ясно колко (почти) никой не знае какво и защо прави. Въпреки това, всички продължаваме да търсим някакъв смисъл, нещо, което да ни носи опора. Не спирайте да го преследвате, каквото и да е то. Вярвам, че все в един момент ще "изскочи" от някъде и тогава цялото гонене ще е имало смисъл.
